Познаваме ли тийнейджърите, или случката на Младежкия хълм просто счупи удобната ни представа за тях?

Понякога насилието не започва с намерение да бъде извършено. Започва с импулс, с подражание, с потребността да принадлежиш на групата и с липсата на онази вътрешна граница, която да каже: „Спри.“ Вероятно и самите младежи не са осъзнавали докъде ще стигнат и какво ще оставят след себе си. А учителят, родителят, възрастният, останали да търсят обяснение и за собственото си присъствие в тази история, могат да открият в статията „Лицето на близостта“ не оправдание, а ключ към въпроса: какво не сме чули, преди поведението да заговори вместо тях?

В нея не става дума за конкретни действащи лица, нито за прибързано разпределяне на роли между виновни и невинни. Става дума за нишките на свързаност, за части от цялото кълбо на отношения, прикривания, премълчавания и зависимости, които ни държат заедно, но понякога ни разкъсват необратимо. Ако успеем да ги открием и назовем навреме, можем да превърнем разбирането им в сплотеност, доверие и грижа.

Лицето на близостта

За свързаността, прекрачените граници и насилието в човешките отношения

Увод

На пръв поглед свързаността и насилието изглеждат като противоположни явления. По-внимателният анализ обаче показва, че те често се проявяват в рамките на едни и същи човешки отношения и социални контексти. Именно тази привидна противоположност разкрива условията, при които отношенията на принадлежност, грижа и взаимност могат постепенно да се преобразуват в отношения на контрол, зависимост и насилие.

Свързаността не се изчерпва с близостта между двама души. Тя представлява мрежа от отношения, принадлежности и ценности, които свързват индивида с другите: семейството, приятелствата, групите, институциите и общностите. Тя е преживяването да бъдеш видян, чут и приет, без да се налага да се отказваш от собствената си идентичност, автономия и право на избор.

Насилието започва там, където тази свързаност се пропуква или се превръща в контрол, страх и прекрачване на личните граници. Ако свързаността създава пространство за взаимност, насилието го завладява и разрушава. То не винаги се проявява като открито физическо посегателство; понякога се установява постепенно чрез обезценяване, изолиране, манипулация, мълчание или ограничаване на свободата.

Настоящият текст разглежда произхода и механизмите на насилието, но поставя и един по-сложен въпрос: може ли свързаността да бъде не просто негов антипод, а реален ресурс за неговото предотвратяване и преодоляване?

Насилието рядко възниква като напълно изолиран и внезапен акт. В повечето случаи то се предхожда от процеси на социално отчуждение, отслабване на доверието, нарушена комуникация, групова поляризация и затруднена личностна саморегулация. Поради това неговото обяснение не може да се свежда единствено до индивидуалните характеристики на извършителя или до непосредствената провокация, предшестваща конкретното действие. Необходимо е да бъдат анализирани както състоянието на социалните връзки, в които личността участва, така и психологическите механизми, чрез които социалното напрежение се превръща в готовност за насилствено действие.

В настоящото изложение насилието се разглежда като осъзнато действие или бездействие, извършено от отделен човек, група или посредством социални структури, което накърнява, заплашва или ограничава физическата, психологическата или социалната реализация на друг човек. То може да се прояви с различна интензивност — от системно пренебрегване, изолиране и обезличаване до вербална агресия, морално изключване и физическо посегателство.

Важно е да се направи уточнението, че не всяка форма на социална дистанция или липса на внимание представлява насилие в тесния смисъл на понятието. Някои от тези явления могат по-точно да бъдат определени като преднасилствени социално-психологически състояния. Те не водят неизбежно до агресивно действие, но могат да създадат условия, при които другият постепенно престава да бъде възприеман като конкретна личност — носител на достойнство, права и морална значимост.

Основната теза на изложението е, че готовността за насилие се формира в пресечната точка на няколко взаимно усилващи се процеса:

отслабване на „социалния капитал“ → намаляване на доверието и чувството за принадлежност → обезличаване на другия → морално изключване → групово разсейване на отговорността → затруднена личностна саморегулация → отключващ фактор → насилствен акт

Тази последователност не следва да се разбира като механична, неизбежна или универсална. Нито отслабените социални връзки, нито принадлежността към определена група, нито преживяната фрустрация сами по себе си предопределят насилие. Те обаче могат да увеличат риска, когато се натрупват и когато липсват защитни фактори като доверие, емпатия, самоконтрол, ясни социални норми и реална отговорност към другия. В този смисъл свързаността не е просто противоположност на насилието, а възможен ресурс за неговата превенция.

Текстът има теоретико-рефлексивен характер. Той не представя самостоятелно емпирично изследване, а изгражда интерпретативен модел чрез съпоставяне на идеи за социалния капитал, междугенерационната солидарност, моралното изключване, деиндивидуализацията, локализацията на контрола и обработката на социална информация. Предложената скала на степените на насилие има евристичен характер и подлежи на бъдеща емпирична проверка и операционализация.

Работни понятия

Насилие – умишлено действие или бездействие, извършено от отделен човек, от група, или вградено в самата социална структура, което накърнява, заплашва или ограничава пълноценната физическа, психологическа или социална реализация на друг човек, вариращо по интензитет от мълчаливото пренебрегване на другия до неговото физическо унищожение, синтезирано определение по Крюг и колеги (Krug, Dahlberg, Mercy, Zwi, & Lozano, 2002), Йохан Галтунг (Johan Galtung, 1969) и Робърт Барон и Дебора Ричардсън (Robert A. Baron & Deborah R. Richardson, 1994).

Социален капитал – съвкупност от доверие, споделени норми, реципрочност и социални мрежи, които улесняват сътрудничеството между хората. Робърт Пътнам (Robert D. Putnam, 1995, 2000) разграничава вътрешногрупов (bonding) и междугрупов (bridging) социален капитал. Първият укрепва връзките вътре в групата, а вторият създава мостове между различни групи, поколения и социални среди.

Морално изключване – процес, при който определен човек или група биват поставени извън границите на моралната общност, тоест извън обхвата на обичайните норми на справедливост, състрадание и отговорност. Понятието е свързано с изследванията на Сюзан Опотоу (Susan Opotow, 1990).

Деиндивидуализация – отслабване на личната видимост, самонаблюдението и усещането за индивидуална отговорност в условия на групова анонимност, силна възбуда или разпределена отговорност. Понятието се свързва с изследванията на Филип Зимбардо (Philip Zimbardo, 2007), но не следва да се разбира като премахване на личния избор.

Драматичен триъгълник – модел на три взаимно сменящи се позиции в конфликтна ситуация, Жертва, Преследвач и Спасител, между които участниците преминават автоматично и несъзнавано. Разработен от Стивън Карпман (Stephen Karpman, 1968).

Локализация на контрола – начинът, по който човек обяснява причините за събитията и резултатите от собственото си поведение, чрез лични усилия и решения или чрез външни сили, случайност и натиск от средата. Понятието е развито от Дж. Б. Ротър (J. B. Rotter, 1954).

Отключващ фактор – непосредственият повод, който активира вече натрупана готовност за агресивно действие. Той не е първопричина за насилието, а събитие, което среща предварително формирана социална и психологическа уязвимост. Терминът произлиза от френската дума déclencheur.

Свързаност – В този текст свързаността се използва в смисъла, предложен от Ричард М. Лърнър, като система от положителни и взаимни връзки между личността, значимите други и социалната среда. Тя предполага доверие, принадлежност, взаимно признаване и споделена отговорност. Макар концепцията за свързаността да е разработена в контекста на позитивното младежко развитие, тук тя се прилага по-широко като социален и психологически ресурс, който може да ограничава отчуждението, обезличаването и готовността за насилие. (Lerner, R. M. (2005). Promoting Positive Youth Development: Theoretical and Empirical Bases. Paper prepared for Workshop on the Science of Adolescent Health and Development, National Research Council/Institute of Medicine.)

I. Социалният капитал и трансформацията на социалните отношения

За да се разбере как се формира готовност за насилие, е необходимо първо да се изясни какво се разрушава преди появата на самия акт. За тази цел тръгваме от понятие, въведено преди тридесет години от социолога Робърт Пътнам (Robert D. Putnam, 1995, 2000). Какво означава „социален капитал“? Терминът описва не пари и не имущество, а сбора от доверие, споделени норми и мрежа от контакти на взаимност, които правят възможно хората да си сътрудничат, без да се познават лично. Това е същото като доверието към непознатия съсед, изразено в готовността да се помогне без пряка изгода и в усещането за принадлежност към нещо по-голямо от собственото домакинство. Степен на доверие и взаимност, които правят възможно непознати хора да си сътрудничат, без пряка изгода.

Понятието „социален капитал“ насочва вниманието не към материалните ресурси, а към качеството на отношенията и свързаността между хората, измерими с доверие, взаимност, споделени правила и готовност за сътрудничество.

Социалният капитал има значение, защото позволява на хората да се възприемат не само като конкуренти или случайни непознати, а като участници в общ социален свят. Той се проявява в готовността да се помогне без непосредствена лична изгода, в очакването, че правилата важат за всички, и в убеждението, че другият не е непременно заплаха.

Пътнам различава два вида социален капитал. Вътрешногруповият капитал (bonding), създава силна принадлежност, лоялност и взаимна подкрепа между хора със сходна идентичност, ценности или интереси. Междугруповият капитал (bridging) изгражда връзки между различни социални среди, поколения и общности. Именно вторият е особено важен за ограничаването на социалната поляризация, защото позволява човек да срещне различния не като абстрактна категория, а като конкретна личност. Именно вторият вид, твърди Пътнам, е този, който съвременното общество губи най-бързо. Хората остават силно свързани със „своите“ приятелски кръг и със своя дигитален балон по интереси, но губят връзка с всичко извън тесния кръг, включително с по-възрастните и с институциите, които някога са изпълнявали ролята на морален коректив.

Силната вътрешногрупова сплотеност сама по себе си не е непременно положителен ресурс. Когато групата е затворена, лишена от външни корективи и изгражда идентичността си чрез противопоставяне на „другите“, нейните вътрешни норми могат да се отклонят от по-широките морални и социални норми. В такъв случай груповата лоялност може да се превърне в основание за изключване, унижение или агресия спрямо външни лица.

Ако добавим към разбирането за микро- и макро-социалния капитал, изследванията върху социалната ангажираност, се достига до разкриването на друг пласт характеристики на съществуващите контакти в групата. Определящи се явяват не само тяхното количество, но и индикаторите за тяхното качество и структура, които определят доколко общността работи като предпазна мрежа. По подобие на шестте измерения, чрез които моделът на междугенерационната солидарност, разработен от Верн Бенгтсън (Vern L. Bengtson, 2001) измерва тази солидарност като сбор от споделени ценности, емоционална близост, редовен контакт, взаимна подкрепа, съгласие в нормите, обща структура, самата социална ангажираност между връстници и между различни поколения може да се разгради на сходни съставки. Сред тях се откриват доверието, реципрочността, участието, отговорността, приемствеността. Когато една или няколко от тях отсъстват, създадената връзка формално съществува, но на места остава празна (кухa). Точно това състояние е описано от Пътнам като спад, насочващ към първата теза на изследването, че може би става въпрос по-точно за рухване на социалния капитал.

Тук особено значение има междугенерационната свързаност. Семейството, училището, местната общност и значимите възрастни традиционно изпълняват функцията на посредници между личния импулс и социалната норма. Те не бива да се разглеждат като механизъм за сляпо подчинение, а като среда, в която човек се учи да разпознава последствията от действията си за другите.

Когато тези връзки отслабнат, личността може да остане свързана с непосредствената си група, но без да разполага с достатъчно устойчиви мостове към по-широката общност. Тогава се увеличава рискът груповите норми да се превърнат в единствен ориентир, а външното мнение да бъде възприемано като незначимо или враждебно.

Дигиталната среда и качеството на контакта

На свой ред, изследванията на психоложката Шери Търкъл (Sherry Turkle, 2011) добавя дигиталното измерение на комуникацията, минала изцяло през екран, която все повече замества, вместо да допълва, автентичния човешки контакт. Резултатът е парадоксален, създават се повече социални връзки, но все по-малко се осъществява истинска близост. И тук се откроява втората теза, която заслужава повече внимание и следва да бъде изведена изрично. Дигиталната комуникация включва по-скоро повърхностния и спорадичен контакт, който не е просто „по-слаба“ форма на връзка, но той често сам по себе си носи един силен елемент и това може да бъде агресията.

Проблемът възниква тогава, когато контактът стане анонимен, кратък, лишен от контекст и организиран около групово противопоставяне.

Дигиталната комуникация по природа не е насилствена, и не би следвало автоматично да се противопоставя на присъствения контакт. Тя може да поддържа близост, взаимопомощ и общност, особено когато свързва хора, които иначе не биха могли да общуват. Проблемът възниква тогава, когато контактът стане анонимен, кратък, лишен от контекст и организиран около групово противопоставяне.

В подобна среда отслабват невербалните сигнали, непосредствената обратна връзка и усещането за лична отговорност към отсрещния човек. Реакцията с емотикон, обидният коментар или присъединяването към масово осъждане могат да изглеждат незначителни за извършителя, защото не се преживяват като реално действие спрямо реален човек.

Към тази картина се прибавя и нов, бързо разпространяващ се начин на общуване, разговорите с изкуствен интелект, чрез които все повече хора търсят съвет, инструкция, анализ или готова насока за действие. Изкуственият интелект наистина допринася в обучението, не само с бързината, с която предоставя търсения отговор, но и с предлагането на няколко различни версии за действие едновременно. Когато обаче стигне до тълкуване на сънища, до готови емоционални изводи или до напълно оформени рецепти за лични решения, той рискува да отнеме именно усилието на самото обмисляне, тоест онзи вътрешен процес, чрез който човек обичайно изгражда собствена, а не заимствана преценка.

Следователно дигиталната среда не създава сама по себе си агресия, но може да улесни обезличаването, когато комуникацията премахва индивидуалността, историята и уязвимостта на другия.

Комуникация, сведена до реакция с емотикони, до анонимен коментар, до познанство, изградено единствено около обща музика или обща омраза към някого, лесно се плъзга към обезличаване на другия, а обезличаването е първата, най-ниската степен на насилие, отдалечена само по интензитет, не по същност, от неговите най-крайни форми. Тук се докосваме до една по-широка трета теза, че формите на насилие не са единна категория, а стъпаловидна скала, определящи различни степени на проява от мълчаливото пренебрегване и повърхностния, обезличаващ контакт, през вербалната агресия (третата степен) и моралната присъда, до физическото посегателство и всяка по-лека степен подготвя психологически терена за следващата.

Оттук следва важен преход, отслабването на социалния капитал не води пряко до насилие, но може да премахне отношенията и нормите, чрез които другият остава видим като човек. Социалната дистанция постепенно може да се превърне в морална дистанция, а именно това открива пътя към дехуманизацията. Тук е мястото да се отбележи нещо, към което ще се връщаме неколкократно по-нататък, ако деградацията тръгва от повърхностния контакт, противодействието ѝ не е формалната дисциплина, а истинската свързаност, то е способността да забележиш другия, и грижовността да откликнеш.

II. Дехуманизация, морално изключване и групова динамика

На този етап, трансформацията на социалните отношения се срещат с третия процес, този на дехуманизацията. Сюзан Опотоу (Susan Opotow, 1990) нарича неговия механизъм морално изключване (четвъртата степен от скалата), състоянието, при което определен човек бива предварително поставен извън границата на групата, на общността, в която важат обичайните правила на състрадание и справедливост. Веднъж изваден извън тази граница, той вече не е „някой“, той се превръща в категория, заклеймен е с етикет, наложен без съд и без доказателство, единствено чрез предварителна присъда или чрез тежестта на общественото мнение. Моралното изключване е процес, при който конкретен човек престава да бъде възприеман като равностоен член на моралната общност. Той вече не е „някой“, той е „виновен“, „опасен“, „ненужен“, „чужд“ или „заслужаващ наказание“. В този момент правилата на справедливост и състрадание започват да се прилагат избирателно.

Това е особено опасен механизъм, защото често предхожда явното насилие. Преди да бъде нанесена вреда, трябва да се появи психологическо оправдание, че жертвата не заслужава същата защита, която би била предоставена на „нашите“. Моралното изключване не е самото насилие, но може да бъде негово предварително разрешение, което групата сама си дава, и която самата тя рядко разпознава като начало на насилие, защото все още не е съпроводена с физическо действие.

Не защото всеки поотделно е „звяр“, а защото самата групова динамика произвежда временно спиране на индивидуалната съвест.

А самият факт, че действието се извършва в група, тоест не от един човек, а от всички, обяснява защо мнозина намират сили за нещо, което всеки от тях едва ли би извършил самостоятелно. Филип Зимбардо (Philip Zimbardo, 2007) описва това индивидуално участие в груповото действие като деиндивидуализация или разтварянето на личната идентичност и личната отговорност в анонимността на тълпата. Не защото всеки поотделно е „звяр“, а защото самата групова динамика произвежда временно спиране на индивидуалната съвест. Затова е основателно подобни групи да бъдат описвани не с имена, а като „глутница“ това не е само метафора, а точно описание на психологическия механизъм в „глутницата“, където индивидът изчезва, а с него изчезва и моралната спирачка, която самотният човек обикновено носи в себе си.

Когато подобен процес се развива в група, личната отговорност може да се разсее. Деиндивидуализацията обяснява как при анонимност, силна емоционална възбуда, групов натиск или усещане, че „всички го правят“, човек по-лесно нарушава собствените си морални ограничения.

Необходимо е обаче ясно разграничение, че групата не отменя индивидуалната отговорност. Тя не извършва действието вместо конкретния човек. По-скоро отслабва психологическите бариери пред действието, личната видимост, страха от санкция, способността за самонаблюдение и чувствителността към преживяването на жертвата.

Следователно груповата динамика обяснява защо насилието става по-лесно, но не защо става неизбежно.

Личностна регулация и Аз-образ

Ако микро- и макро-социалният капитал описва качеството на отношенията между хората и общността, то локализацията на контрола и саморегулацията насочват вниманието към вътрешния свят на личността. При стабилна социална среда човек по-лесно изгражда способност да разпознава последствията от действията си, да понася фрустрация и да регулира импулсите си.

И въпреки това, колкото и убедителна да е тази картина на групата, която поглъща личната отговорност, тя не бива да ни отведе твърде далеч. Защото зад всяко конкретно действие в „групата от типа на глутницата“ стои все пак отделен, съвсем конкретен човек, никой не го е държал за ръката, никой не е движил тялото му вместо него. Затова е редно да се върнем за момент от нивото на групата към нивото на личността, и тук социалният капитал, за който говорихме по-рано, ни подава ръка към едно по-старо и по-частно психологическо понятие, локализацията на контрола, въведено от Дж. Б. Ротър (J. B. Rotter, 1954) за обозначаване на начина, по който личността обяснява причините за собствените си успехи и неуспехи, чрез вътрешни усилия, или чрез външни сили и натиск на средата. В цитираното изследване понятието се тълкува конкретно като социален самоконтрол, проявен в две противоположни тенденции. Данните показват, че екстерналната тенденция се засилва с възрастта, вероятно защото самият самоконтрол се изгражда чрез съгласуваност с плътна външна социална рамка, а не независимо от нея, докато интерналната тенденция остава по-скоро свързана със способността личността сама да си поставя цели и да подчинява на тях собствените си eмoции и пориви.

Ако социалният капитал описва връзките между хората, доверието вътре в групата и мостовете към света извън нея, то локализацията на контрола описва какво се случва вътре в нас и как тези връзки, веднъж преживени, се пренасят навътре, в самата личност, като начин, по който тя урежда отношенията между себе си и изискванията на средата. Когато социалната тъкан около човека е плътна и функционираща, с ясни норми, доверие и взаимна отговорност, самоконтролът обикновено се изгражда спокойно, чрез съобразяване с другите. Когато обаче тази тъкан е изтъняла или разкъсана, какъвто е случаят с прекъснатите междугрупови социални отношения, описани по-горе, вътрешната регулация на човека рядко го компенсира автоматично. По-скоро остава недостатъчно оформена, разчита повече на импулса, отколкото на преценката, и, както показват изследвания върху тийнейджъри с асоциално поведение, често върви ръка за ръка с намалено доверие към хората и известна трудност да съгласуват собствените си пориви с очакванията на околните.

Именно тук се допира и въпросът за дехуманизацията от съвсем друг ъгъл. Не само груповата анонимност позволява на извършителя да не разпознае напълно човешкото у жертвата, понякога собственият му вътрешен образ за себе си е останал също толкова слабо, недостатъчно очертан. Изследванията сочат, че при тийнейджъри със склонност към асоциално поведение представата за реалния Аз-образ и представата за желания, идеалния Аз-образ рядко се различават достатъчно ясно помежду си, сякаш собственият образ не е доизграден дотолкова, че да служи като стабилна опора за преценка. А трудно можем да очакваме от някого да разпознае напълно човешкото у другия, ако собственият му вътрешен образ все още не е напълно и спокойно „нарисуван“.

Обратната страна на тази липса е също толкова показателна, тийнейджърите, чиято представа за себе си е достатъчно ясна, за да разпознаят и грижата, отправена от друг, и собствената си способност да я върнат, изграждат именно онази свързаност и грижовност, за които предстои да стане дума по-долу, качества, които се оказват най-силната защита именно там, където дефицитите на самоконтрола биха отворили път на насилие.

Затова, колкото и групата да омекотява усещането за вина, самият акт остава винаги избор на конкретния човек, а изборът, направен от някой с все още неукрепнала вътрешна опора, е различен по природа от избора на човек с ясно изградено чувство за себе си и за другия.

Когато обаче социалните връзки са отслабени, а нормите са непоследователни или лишени от доверие, вътрешната регулация не винаги се изгражда достатъчно устойчиво. Това може да се прояви чрез трудност да се отлага реакцията, склонност към враждебно тълкуване на поведението на другите, намалено доверие и засилена чувствителност към унижение или заплаха за статуса.

Особено важно е разграничението между реалния и идеалния Аз-образ. Когато човек няма сравнително ясна и устойчива представа за себе си, той може по-лесно да търси външно потвърждение чрез демонстрация на сила, подчиняване на другия или съобразяване с груповите очаквания. Това не означава, че неясният Аз-образ непременно води до агресия, но може да увеличи уязвимостта към групов натиск и импулсивно действие.

Динамика на ролите в конфликтната ситуация

Моделите, разгледани дотук, обясняват отделни, статични състояния в подготовката на насилието, моралното изключване по Опотоу описва как целта престава да бъде възприемана като носител на обичайните права на състрадание, а деиндивидуализацията по Зимбардо описва как личната отговорност се разтваря в анонимността на групата. Остава отворен въпросът как участниците субективно преживяват собствената си позиция, докато преминават през тези състояния, и именно тук моделът на драматичния триъгълник, разработен от Стивън Карпман (Stephen Karpman, 1968), предлага допълнителен, динамичен пласт на анализа.

Моделът на драматичния триъгълник на Стивън Карпман може да бъде използван като интерпретативен инструмент за разбиране на начина, по който участниците субективно оправдават действията си в групата. Той не следва да се приема като универсално или емпирично доказано обяснение на всяка конфликтна ситуация.

Драматичен триъгълник, по Стивън Карпман

В модела се разграничават три позиции: Жертва, Преследвач и Спасител. Участниците могат да преминават между тях, като понякога извършителят на агресивно действие продължава да преживява себе си като защитник. Това е възможно, когато той вярва, че защитава групата, моралния ред, собствената си чест или някого, когото възприема като застрашен. Според Карпман, участниците в конфликтна ситуация заемат една от три позиции, Жертва, Преследвач или Спасител, и рядко остават трайно в първоначално заетата позиция. Преминаването между позициите е автоматично и несъзнавано, а не резултат от съзнателна преоценка на ситуацията. Особено нестабилна е позицията на Спасителя, тя изисква постоянно потвърждение чрез наличието на заплаха или страдаща страна, която да бъде защитена, и лесно се изчерпва, когато очакваната заплаха не се материализира според очакванията на изпълнителя на ролята.

Съпоставена с моделите на Опотоу и Зимбардо, тази динамика позволява да се изведе следната обобщена последователност от състояния. Първо, моралното изключване подготвя терена, като предварително категоризира определена цел като заслужаваща изключение от обичайните норми на състрадание. Второ, груповата динамика позволява на участниците да заемат позиция на Спасител, легитимираща предстоящото действие като защита на трета страна или на по-широка обществена норма. Трето, деиндивидуализацията отслабва индивидуалните механизми на самоконтрол, описани по-рано чрез понятието локализация на контрола, и премахва вътрешната спирачка, която обичайно ограничава прехода от намерение към действие. Четвърто, поради присъщата нестабилност на позицията на Спасител, тя се преобразува в позиция на Преследвач в момента, в който очакваната заплаха отсъства или не отговаря на очакванията, но самият преход остава психологически незабележим за участниците, чийто самообраз продължава да бъде този на защитник, а не на извършител.

Връзката между този модел и разгледаните механизми може да се обобщи така:

Моралното изключване поставя определен човек извън обичайния обхват на състраданието.
Групата предлага оправдание, че действието е защита, наказание или възстановяване на справедливостта.
Деиндивидуализацията намалява личната задръжка и разсейва чувството за вина.
Участникът може да премине към агресивно действие, без да промени самообраза си на „добър“ или „защитник“.
Това показва, че субективното убеждение в собствената правота не е надежден критерий за моралната оправданост на действието.

Отделен теоретичен въпрос представлява позицията на инициатора на действието, тоест лицето, което пряко проактивно създава условията за конфронтацията. Инициаторът може едновременно да заема функционална позиция на Преследвач, доколкото именно неговите действия отключват хода на събитията, и субективна позиция на Жертва, доколкото възприема себе си като застрашен от предполагаемо бъдещо действие на насрещната страна, дори когато това действие не се е състояло и не е било непосредствено предстоящо. Тази двойна позиция, функционален Преследвач и субективна Жертва, е теоретично значима, защото показва, че самообразът на участниците не се променя пропорционално на обективната тежест на извършеното от тях действие.

III. Отключващият фактор и преходът към насилствен акт

След като са разгледани социалните и личностните предпоставки, остава въпросът какво превръща натрупаната готовност в конкретно действие. Тази роля изпълнява отключващият фактор: обида, подигравка, отказ, усещане за унижение, конфликт за статус, предполагаема заплаха или дребна провокация.

Отключващият фактор не създава насилието от нищото. Един и същ повод може да предизвика различни реакции у различни хора. При един човек той ще доведе до отдръпване, разговор или търсене на помощ; при друг, до вербална агресия или физическо посегателство. Разликата се определя от вече наличната комбинация между социална среда, личностни особености, групов натиск и предишен опит.

Дотук проследихме условията, при които спирачките отслабват, губи се опората, настъпва трансформация на връзките, остава незряла вътрешната регулация. Остава да отговорим на по-тесен, но по-практичен въпрос, какво точно превръща натрупаната готовност за насилие в конкретен акт. Психологията нарича този момент отключващ фактор (от фр. déclencheur), последният, обикновено съвсем незначителен елемент, който отприщва вече натрупаното напрежение в действие.

Тук си заслужава да добавим и една по-широка, обществена рамка към отключващия фактор, защото той никога не идва от нищото, обикновено се установява върху вече подготвена почва. Изследване върху локализацията на контрола у тийнейджъри от началото на 90-те години, проведено в български условия (Гърбачева, 1992), улавя интересен исторически момент. То е провеждано в годините на доста стегнат, отвсякъде присъстващ социален контрол, при който по-голямата част от тийнейджърите изграждат самоконтрола си най-вече чрез съобразяване с внимателно поддържани отвън норми, тоест чрез плътен междугрупов капитал. Днес, десетилетия по-късно, тази външна рамка е значително разхлабена, а с нея и междугруповият капитал, не защото хората са станали „по-лоши“, а защото самите опори, върху които тя се е крепяла, семейство, общност, ясни и последователно прилагани норми, вече не действат с предишната си плътност. А там, където външната опора е отслабнала, всеки отделен отключващ фактор, дребна провокация, обида, усетена заплаха за собственото място, среща по-малко съпротива по пътя си към действие, просто защото по-малко неща стоят между импулса и постъпката.

Важно е това да не звучи като носталгия по строгостта, строгият контрол от миналото е носил собствена цена, а и не е предпазвал напълно, както показва и самото изследване. Въпросът не е дали да се върнем към „примката“, а как да изградим опора, отново под формата на междугрупов капитал, която не се крепи нито на принуда отвън, нито на празнота, а на нещо трето.

Рискови условия

Сред социалните условия, които могат да увеличат риска, се открояват:

От дефицитите на социалния капитал.

Загуба на междугрупов капитал, групата няма външна връзка, която да я коригира отвън, всяка нейна норма остава непроверена.
Изтъняване на междугенерационния контакт, липсва възрастен, чието мнение да тежи в момента на избора.
Повърхностен, обезличаващ дигитален контакт, самата комуникационна среда вече носи елемент на агресия, преди инцидента.
Спад на общото доверие в общността, прави по-лесно приемането на хипотеза за враждебност у другия.
Отсъствие на действаща, последователна социална санкция, нормата съществува декларативно, но нарушаването ѝ не среща реална, предвидима последица.

От личността, от незрялата социална идентичност.

Недиференциран Аз-образ, реален срещу идеален, липсва стабилна вътрешна опора, спрямо която да се прецени постъпката, преди да е извършена.
Дефицитна интернална ориентация, трудност в саморегулацията на импулса, не защото личността е прекалено автономна, а защото е недостатъчно изградена отвътре.
Намалено доверие към хората, прави по-лесно моралното изключване на конкретен друг.
Надценено, демонстративно самочувствие, потребност да се докаже нещо пред групата чрез самия акт.
Вече осъществено морално изключване на целта, не е самият отключващ фактор, а условието, без което отключващият фактор не би имал накъде да „порази“.

Разликата между двете групи си заслужава да се подчертае, първата обяснява защо почвата е разровена, втората, защо точно този човек, а не друг, е стъпил върху нея и е продължил напред.

Тези условия не следва да бъдат използвани за етикетиране или предсказване на насилие при отделен човек. Те са рискови фактори, а не диагноза и не доказателство за неизбежно поведение.

Риск от повторение

Три конкретни условия увеличават риска механизмът да се задейства отново.

Липса на последица след първия акт, ако по-лека форма, подигравка, изолиране, дребна „шега“ за сметка на друг, премине без реална, усетена от извършителя санкция, актът се учи като работещ, приемлив избор.
Запазена конфигурация на групата, докато същата група остава заедно, без външна намеса или преструктуриране, груповата анонимност и деиндивидуализацията продължават да действат във всеки следващ момент на напрежение, не само в първия.
Непроменени дефицити и от двете групи по-горе, ако нито социалният капитал около личността се възстанови, нито вътрешната ѝ регулация се изгради по-стабилно, следващият отключващ фактор просто ще намери същата, вече веднъж проходена пътека, но вероятно тръгваща от по-висока изходна точка на нормализирана агресия.

Поведенческата верига

Тук е полезно да въведем модел от психологията на агресията, който показва как отключващият фактор се превръща в постъпка стъпка по стъпка. Общият модел на агресията (General Aggression Model, Крейг Андерсън и Брад Бушман, 2002) описва това като верига от два вида фактори, личностни (черти, ценности, минал опит) и ситуационни (провокация, фрустрация, натиск от групата), които заедно оформят вътрешното състояние на момента, мисли, чувства, физиологична възбуда. Това състояние на свой ред определя как тълкуваме случващото се, дали виждаме постъпката на другия като случайна или като умишлена заплаха, и въз основа на това тълкуване вземаме решение как да действаме.

По-конкретен и по-приложим за отделния поведенчески акт е моделът за обработка на социална информация на Кенет Додж (Social Information Processing Model, Крик и Додж, 1994), който разбива самата верига на ясно различими стъпки.

Възприемане на сигналите, какво точно забелязваме в постъпката на другия.
Тълкуване на сигналите, приписваме ли ѝ враждебно намерение, тоест проявяваме ли склонност към враждебно приписване, когато дори неутрално или случайно действие се изтълкува като умишлена атака.
Изясняване на целта, какво искаме да постигнем, да се защитим, да си възвърнем позицията, да „победим“.
Генериране на възможни отговори, какви действия изобщо ни хрумват като възможност.
Избор на отговор, кой от тях избираме, като преценяваме последствията.
Изпълнение, самото действие.

Приложена към нашата тема, тази верига обяснява защо тя работи еднакво добре и за физическо насилие, и за много по-незначими форми на насилие, с които всекидневно се разминаваме, клюката, скроена даподхлъзне колега, малката лъжа, с която някой заема чуждото място, „забравеното“ предупреждение, което се превръща в предателство с полза за този, който го е премълчал. Във всички тези случаи веригата е една и съща, само степента и видимостта на крайния акт се различават.

Отношението към себе си, към нормите и към другите

Изследването от 90-те години цели да провери устойчивостта днес на три негови конструкта, доверие към хората, съобразяване с изискванията, саморегулация, като индикатори за просоциално поведение. Ниските им стойности остават значими и сега, недоверие, неподчинение и слаба саморегулация издават социално отчуждение и стремеж към доминиране. Интересно е обаче, че значението им изглежда обърнато, докато през 1992 г. високата екстерналност е знак за здрава социализация в плътна външна рамка, днес именно интерналната ориентация може да е единствената останала опора на личността. Това подсказва нуждата от нови, комплексни изследвания на младежката личност днес.

Дисертационно изследване (Гърбачева, 1992) върху 610 ученици от общообразователни училища и 98 ученици от специализирани паралелки, класифицирани като „непълнолетни правонарушители“, доизяснява именно тази последна част от веригата, как самата вътрешна нагласа на личността се проявява в отношението към хората, към изискванията на средата и в способността за саморегулация, преди изобщо да се стигне до самия поведенчески акт. Използваната методика разграничава шест относително самостоятелни подскали, но три от тях са пряко значими за нашата тема, а именно отношение към хората, вяра или недоверие, отношение към външните изисквания, подчинение или неподчинение, и способност за емоционална и рационална саморегулация. В общата извадка делът на тийнейджърите, определящи себе си като „вътрешни“ личности, намалява почти наполовина между 6-и и 10-и клас, тоест социализацията в норма върви към нарастваща, не намаляваща екстерналност. Точно на този фон стойностите при тийнейджърите с проблемно поведение се открояват рязко, разликата между двете групи е статистически значима (T = 5,51).

При тийнейджърите с асоциална насоченост и трите оси се движат в тревожна посока едновременно. Намалява доверието към хората, точно онзи компонент на социалния капитал, за който говорихме по-рано, пренесен вече на равнище лична нагласа. Намалява и подчинението на социалните норми, външната опора, изградена от общността, престава да бъде усетена като задължителна. И най-показателно, способността за саморегулация отслабва до степен, буквално изразена от самите изследвани с думи като „не мога да се контролирам“ и „не сдържам поривите и емоциите си“, признание, което не е поза, а точно описание на липсваща вътрешна спирачка в момента, предхождащ отключващия фактор, а разликата спрямо просоциалните им връстници по точно тази подскала е и най-рязко изразената в цялото изследване (3,55 срещу 4,13).

„ако човек е достатъчно твърд,
винаги ще постигне това, което иска“

Интересно е, че при момичетата с асоциално поведение картината не е на слабост, а на обратен знак, надценено самочувствие, убеденост, че „ако човек е достатъчно твърд, винаги ще постигне това, което иска“, изразена независимост и самодостатъчност. Но именно тази демонстративна сила е съпроводена с процеси на отчуждение от семейството, училището и социалния живот, и с подчиненост на егоцентрични мотиви, тоест не с истинска автономия, а с изолация, обточена в увереност.

И в двата случая, на привидна слабост при момчетата и на привидна сила при момичетата, изследването открива обща основа, липсата на ясно разграничение между реалния Аз-образ и идеалния Аз-образ, потвърдена статистически чрез ясно изразени корелационни коефициенти (R = 0,537 и R = 0,674 в групата на правонарушителите, срещу значително по-ниските R = 0,432 и R = 0,468 в контролната група). Колкото по-слабо разграничен е реалният от идеалния Аз-образ, толкова по-силна е връзката му с асоциалната ориентация на поведението, и обратно. Именно тази недиференцираност на собствения образ е последната брънка, свързваща личността с поведенческия ѝ акт, защото поведението никога не е просто реакция на външен отключващ фактор, а е винаги съвкупност от отношението на човека към себе си и към света, и точно затова неизбежно отразява и отношението му към другите. Там, където тези три отношения, към себе си, към нормите, към другите хора, не са изградени в съгласие едно с друго, всеки отключващ фактор среща личност, готова да отговори по посока на най-слабо съпротивляващата се област на психично функциониране.

IV. Евристична скала на степените на насилие

Предложената скала не е юридическа класификация и не претендира за универсална измеримост. Тя има за цел да покаже как социалната дистанция може постепенно да премине в по-явни и тежки форми на вредоносно поведение.

Степен	Проява	Значение
1. Мълчаливо пренебрегване	Липса на реакция при забелязано страдание, изолиране или уязвимост.	Преднасилствено състояние на безразличие и отслабена социална отговорност.
2. Обезличаващ контакт	Общуване, което свежда другия до функция, етикет, профил или средство.	Намалява емпатията и улеснява моралната дистанция.
3. Вербална агресия	Обиди, унижение, заплахи, системно осмиване.	Явна форма на психологическа вреда, насочена към конкретен човек.
4. Морално изключване	Представяне на другия като недостоен за състрадание, защита или справедливо отношение.	Психологическо оправдание за по-тежки действия.
5. Физическо насилие	Телесно посегателство, принуда, тежко увреждане или унищожение.	Краен акт, при който натрупаната готовност преминава в действие.

Степените не винаги следват една след друга в строг ред. Възможно е физическо насилие да възникне внезапно, а моралното изключване да остане неизразено. Въпреки това скалата показва, че по-тежките форми на агресия често са предшествани от постепенно отслабване на способността да се вижда другият като равностоен човек.

V. Противодействие и възстановяване на свързаността

Превенцията на насилието не започва едва след неговото извършване. Тя започва в момента, в който социалната среда започне да губи способността си да забелязва, назовава и ограничава отчуждението.

Срещу всяка степен от разгледаната скала може да се изведе съответна форма на противодействие.

Степен на риск	Подход за противодействие
Мълчаливо пренебрегване	Практика на забелязване: конкретен интерес към състоянието на другия, готовност за контакт и подкрепа.
Обезличаващ контакт	Автентична комуникация: личен разговор, назоваване на преживяванията, намаляване на анонимността.
Вербална агресия	Умения за саморегулация, пауза преди реакция, разпознаване на физиологична възбуда, ненасилствено изразяване на конфликт.
Морално изключване	Персонализиране на другия: конкретна информация, реален контакт, поставяне под въпрос на обобщаващите етикети.
Физическо насилие	Своевременна външна намеса, защита на жертвата, ясни и предвидими последствия, работа с групата и с извършителя.

Особено значение имат ресурсите, свързвани с позитивното младежко развитие: компетентност, увереност, свързаност, характер, грижовност и принос. От тях в контекста на превенцията на насилието най-важни са свързаността, характерът и грижовността.

Свързаността предпазва от изолация и групова затвореност.
Характерът подпомага способността да се носи лична отговорност дори под натиск.
Грижовността противодейства на обезличаването, защото изисква другият да бъде възприет като конкретна личност с преживявания и достойнство.

Заключение

Насилието не следва да се разбира единствено като внезапна агресивна реакция или като действие на „лош“ отделен човек. То може да бъде резултат от постепенно натрупване на социални и психологически дефицити: отслабване на доверието, прекъсване на междугруповите и междугенерационните връзки, затваряне на групите в собствени норми, обезличаване на другия, морално изключване, разсейване на личната отговорност и затруднена саморегулация.

Дефицитът на социален капитал не произвежда автоматично насилие. Той обаче може да създаде среда, в която другият по-лесно се превръща в непознат, в категория или във враг. Моралното изключване прави възможно оправдаването на вредата; деиндивидуализацията улеснява разсейването на вината; а отслабената лична регулация намалява способността за спиране на импулса. Отключващият фактор е моментът, в който тези натрупани предпоставки преминават в конкретно действие.

Следователно превенцията не може да се ограничи до санкции след вече извършен акт. Тя изисква възстановяване на социалната свързаност, създаване на реален диалог между различни групи и поколения, изграждане на умения за саморегулация и поддържане на ясни, справедливи и предвидими социални норми.

Най-ранната форма на противодействие започва с на пръв поглед малък, но съществен акт: способността да се забележи другият. Именно в това внимание се съдържа възможността социалната среда да не се превърне в пространство на безразличие, изключване и насилие.

Отговорът на въпроса как се възстановява свързаността вече е даден от самата литература, върху която стъпва това изложение. Лърнър (Richard M. Lerner, 2005) показва, че свързаността и грижовността не са вродени качества, а резултат от систематично подкрепяща среда, тоест от последователно оценностяване чрез внимание, признание и модел на поведение от страна на семейството, училището и общността. Когато това оценностяване липсва, се задейства веригата, описана по-горе. Когато е налице, тя се обръща в посока на изграждане. Наличната изследователска база вече посочва механизма, остава единствено неговото последователно прилагане.

Библиография

Anderson, C. A., & Bushman, B. J. (2002). Human Aggression. Annual Review of Psychology, 53, 27-51.
Baron, R. A., & Richardson, D. R. (1994). Human Aggression (2nd ed.). New York. Plenum Press.
Bengtson, V. L. (2001). Beyond the Nuclear Family. The Increasing Importance of Multigenerational Bonds. Journal of Marriage and Family, 63(1), 1-16.
Crick, N. R., & Dodge, K. A. (1994). A Review and Reformulation of Social Information-Processing Mechanisms in Children’s Social Adjustment. Psychological Bulletin, 115(1), 74-101.
Galtung, J. (1969). Violence, Peace, and Peace Research. Journal of Peace Research, 6(3), 167-191.
Гърбачева, А. (1992). Социалният контрол и неговата личностна локализация при подрастващи с просоциална и асоциална насоченост на поведението. Автореферат на дисертационен труд.
Karpman, S. B. (1968). Fairy Tales and Script Drama Analysis. Transactional Analysis Bulletin, 7(26), 39-43.
Krug, E. G., Dahlberg, L. L., Mercy, J. A., Zwi, A. B., & Lozano, R. (Eds.). (2002). World Report on Violence and Health. Geneva. World Health Organization.
Lerner, R. M., Almerigi, J. B., Theokas, C., & Lerner, J. V. (2005). Positive Youth Development. A View of the Issues. Journal of Early Adolescence, 25(1), 10-16.
Opotow, S. (1990). Moral Exclusion and Injustice. An Introduction. Journal of Social Issues, 46(1), 1-20.
Putnam, R. D. (1995). Bowling Alone. America’s Declining Social Capital. Journal of Democracy, 6(1), 65-78.
Putnam, R. D. (2000). Bowling Alone. The Collapse and Revival of American Community. New York. Simon & Schuster.
Rotter, J. B. (1954). Social Learning and Clinical Psychology. New York. Prentice-Hall.
Turkle, S. (2011). Alone Together. Why We Expect More from Technology and Less from Each Other. New York. Basic Books.
Zimbardo, P. (2007). The Lucifer Effect. Understanding How Good People Turn Evil. New York. Random House.